Jan Švankmajer

„За мен сюжетът стои пред техниките. Използвам анимация само, когато ми е нужна, за да съживя даден предмет чрез метаморфоза”
Ян Швенкмайер

 
„СМЪРТТА НА СТАЛИНИЗМА В БОХЕМИЯ”

 Филмът е кратка хроника на събитията в Чехословакия (силно повлияни от тези в Русия) от 1945 до 1989г. Швенкмайер описва „Сталинизацията”, „Де-станилизацията”, „Пражката пролет”, „Нормализирането” и събитията по падането на режима в 10 минути, като идеите и вижданията му са вменени с мощни символични картини и звуци.
 Когато го гледах за първи път, филмът ми въздейства, без да има за това някаква конкретна,  „съзнателна” причина. Моите първи седем години са последните седем за комунистическия режим в България и знам за строя, до толкова, доколкото помня, доколкото съм чула от семейтвото си и от околните. Според Фройд основните фактори, които определят човека са неговите вродени инстинкти (които се формират в зависимост от конкретни обстоятелства) и свръхаза – средата, в която живеем и се развиваме. За мен неговите виждания, че хората нямат свободната воля са крайни, но вярвам,  че до голяма степен подсъзнанието се формира от средата ни и подозирам, че благодарение на това подсъзнателно „знание” за комунистическия режим и майсторския подход и боравене със символите на Швенкмайер, „Смъртта на сталинизма в Бохемия” ми е повлиял. След като се опитах да разгадая конкретните елементи във филма, чрез които режисьорът свири по сетивата ни, установих, че смисълът и значенията са всъщност съвсем конкретни и точни, а мелодията от кадри – прецизно построена.
 
Филмът започва с взривове, след това – бяла стена, по която се появяват дупки от куршуми и накрая колаж с портрета на Сталин и дата 19 Май, 1945. Като контрапункт свири весела песен от времето, в което се развива действието. Това е стилът на целия филм – смесица от несъвместими настроения. Комбинацията на картината и звука са като илюстрация на утопичната Марксистка идеология, която  повлича „с песен” и се оказва пагубна за милиони хора. Следват бързи кадри с портрети на социалистически лидери от периода, монтирани с красиви цветя, черно-бели фотографии на военни и политици, които се ръкуват с народа и се радват на малки дечица (типични за комунистическата пропаганда) и символите на комунизма – сърп и чук и петолъчки . Камерата се задържа на един интересен образ, символ с противоречиво послание – млад мъж.

 Портретът е на Юлиус Фучик, чехословашки журналист и активен член на Комунистическата партия, в челните редици на анти-нациската съпротива, които е арестуван, измъчван и убит от нацистите. Неговите политически пристрастия са явно плод на събитията по това време, а именно окупацията на Чехословакия от Германия и обявяването Бохемия и Моравия за Германски протекторат през 1939.  

В крайна сметка се оказва, че Юлиус Фучик не греши с проруските си виждания, защото през 1944 (малко повече от година след смъртта му), Съветският съюз оказва голяма помощ в освобождаването на Чехословакия от Немската окупация. Въпросът остава, за добро или за зло такива настроения се загнездват в 38% от населението, които гласуват за комунистическата партия през 1946 и я правят най-силната в чехословашкия парламент.

Швенкмайер поставя тези „изречения” в първите 44 секунди от филма си. Никой не може да твърди (освен самият автор, разбира се) защо точно портретът на Юлиус Фучик, защо точно в увода на фабулата, защо две очни ябълки изскачат през хартиените очи на снимката и защо под нея е изписан лозунга „ХОРА, СЪБУДЕТЕ СЕ!”.  Изводите, които лично аз си вадя са, че когато има дразнител, който да породи революционни настроения, новите идеи изглеждат прекрасни и кристално ясни, но историята неведнъж доказва, че големите надежди за „светлото бъдеще” рядко, ако не и никога не се сбъдват. Портретът на един, по всяка вероятност добър и чист в мислите си човек, който се опитва да покаже „правия” път на народа, на който съвре
мието с доста достоверно изглеждащи знаци подсказва кои (кое) са добрите и кои (кое) – лошите (германците върлуват, социалистите се борят за един идеален строй), придава на целия филм един доста по-дълбок смисъл от „просто” илюстрация на една историческа епоха. Швенкмайер сам става свидетел, на не едно революционни движения и сигурна, лековерността е изчистена от неговото съзнание до корен. Кадърът с Юлиус Фучик е изпълнен със смисъл и философия и е ключът за края на филма.
 
 
Следващият кадър е каменен бюст на Сталин. Отново символ, който всеки сблъскал се с режим, възпитаващ „култ към личността” ще разбере. Бюстът тежко се придвижва към камерата, а сетне попада в ръцете на „хирург”, който внимателно измива ръцете си преди да започне да оперира. Главата на статуята е разрязана, а в нея има вътрешности. Швенкмайер не оставя зрителя да скучае, държи го в напрежение с шокиращите кадри, които показва*. За конкретната сцена режисьорът използва истински животински вътрешности, така че да добие възможно най-реалистичен ефект. За заснемането му помага жена му, а новороденото им дете присъства на снимките.
След операцията, от главата на Сталин „се ражда” Климент Готвалд. Първият комунистически лидер на Чехословакия. Той поема властта на 9 май 1948, когато Бенеш, президентът на Чехословакия отказва да подпише 9то-майската конституция, написана от комунистите. „Акушерът” изродил бюстът на Климент Готвалд го тупва по главата, като новородено и се чува детски плач. Швенкмайер отново си служи със звук, за да да изведе идеята на сцената. Чехословашките оправници са подставени на руските лидери – „плодът” на своя родител.

 

Режисьорът показва по свой, авторски начин, че политиката на държавите от източния блок се определя от диктаторът на Съветския съюз. Швенкмайер интерпретира темата за „куклите на конци” по доста експресивен начин, той прерязва пъпната връв, но оставя невидимата връзка родител – дете. Следват кадри със снимки на ликуващия народ, пресечени от лицата на пълководците и тържествена музика.
Промяната вече е факт и филмът започва описанието на режима. В тъмно и мръсно пространство – стара фабрика, мъж вади малки фигурки от кълъп. Това са хора от глина, с често експлоатирания по време на комунизма образ на „работника”, със скромни дрехи и ръце, свити в юмрук. Този, който ги вади от кълъпа ги поставя на поточна лента. Тези човечета са прототип на идеала, който внушава режима, чрез пропагандна. Унифицирането и обезличаването на народа, нетолерантността към ярките личности са типични за тоталитарния режим. Музиката отново е триумфална, а гледката подтискаща. В края на поточната линия човечетата сами поемат по своя доста кратък път и сами се спират и застават гордо пред своя създател, който се оказва и техен палач. След като ги обесва едно по едно те падат в кофата с глина, от където са и произлезли. Тази подтискаща поточна линия, рисува с черни краски същността на тоталитарния режим. Убийствата в следствие на присъди без съд, които се издават в Чехословакия през 50-те години, за назидание на народа, са описани в „Смъртта на сталинизма в Бохмеия”, като край на предварително обречен живот. Швенкмайер го представя като промиване на мозъци, до степен в която човекът спира да разбира какво точно прави, а сляпо се води по правила, написани от друг. Личната мотивация спира да съществува, когато индивидуалността е мръсна дума и съответно развитие няма. Животът свършва в същата кофа с глина, от която е започнал.

Следва смъртта на Сталин и на Готвалд, през 1953. На власт в Съветския съюз идва Хрушчов, а в сателитна Чехословакия – Антонин Запотоки, в Съветския съюз Брежнев, а в Чехословакия – Антонин Новотни.

Швенкмайер само маркира управлението им като показва и смачква портретите им.
„Пражката пролет” е следващия период в Чехословашката история, а следователно и във „Смъртта на сталинизма в Бохемия”. През 1968г. на власт идва Александър Дупчек, който има по-либерални виждания от своите предшественици. Той предвижда реформи в страната, които да децентрализират икономиката, да дадат повече права на хората и дори да въведе плуралистичен политически модел. Швенкмайер илюстрира „Пражката пролет” с колаж с лика на Дупчек и веднага след него добавя символичен кадър от нахлуването на въоръжени сили в страната. Същата ръка, която създава работниците от кълъпа, вади от чекмедже една голяма и четири по-малки точилки. През нощта на 20, срещу 21 август 1968 г. в Чехословакия нахлуват армия и 2000 танка, които да „въведат ред” в страната. Танковете нахлуват в града, точилките се търкалят по паветата и премазват каквото им попадне на пътя.
Голямата точилка е армията на СССР, а четирите по-малки, съответно армиите на другите четири страни взели участие – България, Полша, Унгария и Източна Германия. Точилките свободно се търкалят, тъй като организирана отбрана не е имало.
След епизода с „Пражката пролет”, идва ред на „Реалния комунизъм”. Портрета на Брежнев бива изяден от череп, така Швенкмайер описва смъртта на тоталитарните управници. На власт идва Густав Хусак, който да запази статуквото на страната и да начертае новото „светло бъдеще”. Той е най-покорният на съветската власт чехословашки президент.

 

Последната фаза от развитието на комунистическия режим в Чехословакия, който Швенкмайер маркира е перестройката на Горбачов. В края на 70те и през 80те години, се организират спортни мероприятия, които да покажат на света новото лице на страните от източния блок. Режисьорът монтира фотографии на гимнастици и масови спортни прояви с черно-бели графики, които изобразяват оргии.

Всички намачкани портрети, на отишлите си управници се изтъркулват по земята, тоталитарния режим си е отишъл. Почвява се същият човек, който вадеше работниците от кълъпите, този който извади точилките и сега започва да боядисва всичко в багрите на Чехословашкото знаме. Народът ликува. Това като че ли обаче не е щастлив край. Сега е моментът да се върнем на портретът, който режисьорът показа в началото на филма, този на Юлиус Фучик. Както казах в началото: „когато има дразнител, който да породи революционни настроения, новите идеи изглеждат прекрасни и кристално ясни, но историята неведнъж доказва, че големите надежди за „светлото бъдеще” рядко, ако не и никога не се сбъдват.” След като познатата ръка боядисва всичко в багрите на чехословашкото знаме, посяга отново към бюста на Сталин, след което отново го разрязва и от него се показват познатите вътрешности.
Швенкмайер описва цяла една епоха от историята на своята държава с внимателно подбрани кадри, които да подсказват историческото време и мощни символи, които отговарят на неговите лични виждания за същността на събитията. Той прави аутопсия на четири деситилетия и извежда една общовалидна теза.

“Няма по-страшна разрушителна сила, няма по-страшно оръжие за самоунищожение на една страна от илюзорните, неистинните, неверните модели за това, което става, и от погрешните стратегии, тактика и политика в резултат на тези модели.”
Васил Проданов
Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s